Отново започвам с уговорка.
Приемете написаното по-долу не като наставления, даване на съвети, насоки и менторстване. Нека това е начало на обсъждане на проблема със спешната помощ. Сблъскваме се с него ежедневно и от настоящото положение няма доволни – нито пациенти, нито медицински лица. Убеден съм, че решението не трябва да се оставя в ръцете на чиновници, които нямат представа от естеството на работа и истинските проблеми. Зная, че с администриране, заповеди и наказания без промяна на първоначалните условия се кърпи мандат, но реформа не става. Наясно съм също, че идеално решение никой по света не е намерил, но много държави са постигнали относително стабилен стандарт в доболничната помощ.
Няма да говоря за пари, финансиране и материална обезпеченост, нито за адекватност в квалификацията на кадрите. Това са теми за отделни разговори.
Какво е положението в момента?
„Бърза помощ” (използвам това име като най-популярно) изнемогва. Персонал не достига. Техниката (санитарни автомобили, апаратура, оборудване) е в, да го кажем любезно, компромисно състояние. Повикванията са много. Сериозен процент от тях са неоснователни. Нетипичните и несвойствени задачи, с които се товарят екипите ежедневно се увеличават, защото хаосът сред другите структури, които имат отношение към решаването на спешни и неотложни медицински и немедицински проблеми е голям. Всеки се спасява поединично. Колко пъти сме чували: „Ние не се занимаваме с такива неща. Обадете се на „Бърза помощ”. Те са длъжни да изпратят някого.”
Верни на „системата Семашко”, единствената, за която старите бюрократи поназнайват нещичко, навират в очите на населението една и съща идея – „Какво по-добро от това да доведем лекаря до леглото на болния? Не можем да отнемем на населението тази социална придобивка!” На пръв поглед и на теория това звучи логично и топли душата на популиста. Но само на пръв поглед. Естествено, винаги се намират енергични глашатаи, които усърдно запяват в хора. Добре, но спешната помощ няма за основна задача извършването на социални дейности, а решаването на спешни ситуации. Чудесно би било да се разполага с неограничен ресурс, който да откликва на всяка потребност на населението, но дори най-богатите го нямат.
Доказано е вече, че никой не е в състояние да се справи с неоснователните повиквания. Не действат директиви, заплахи, или забрани. Истината винаги е спорна в някаква степен. Диспечерите на спешния телефон (каквито и да са квалификацията и професионалният им опит) не могат да отсеят нито същественото от паниката, нито истината от съзнателната лъжа. Да не говорим, че в момента, с цел изпращане на най-подходящия екип, те губят ценни минути за доуточняване на оплаквания и симптоматика. Няма структура, която да накаже реално и ефективно уличените в злоупотреба с „Бърза помощ”. Няма спешни центрове, които да служат като триаж на потока обърнали се към тел. 112. В повечето случаи днешните спешни лекари имат непълноценен за образованието и възможностите си контакт с пациента и загубват връзка с казуса „точно когато стане интересен” (казано на професионален жаргон), а това силно осакатява общата квалификация и за доста професионалисти е силно неудовлетворителен момент. Решаването на задачи от битово естество и на свързаните с евакуацията и транспорта технически затруднения само ги отклоняват от медицината и не им позволяват да проявят качествено професионалните си умения.
Какво е възможно да се подобри?
Ако на линейките работят медицински техници (парамедици), ще се решат поне няколко от настоящите проблеми:- Обаждането на спешния телефон ще се предава на екипа по-бързо и без толкова уточнения.
- Неоснователните повиквания рязко ще намалеят. Парамедиците не лекуват, а изпълняват алгоритми за стабилизиране и поддържане на основните жизнени функции. Не поставят окончателна диагноза, нямат права да назначат и проведат терапия. Извън компетенциите им е да се занимават с хронични неутежнени състояния. Знаейки, че няма да бъдат посетени от лекар с горните права и задължения, търсещите контролен преглед или просто безплатна инжекция, ще престанат да се обаждат. Нещо повече – поставени пред „риска” да бъдат отведени в спешно звено и да бъдат таксувани като „неспешни”, ще ги накара да се замислят допълнително преди отново да се обадят на тел. 112 вместо на домашния си лекар.
- В спешните центрове лекарите, освободени от несвойствени дейности, ще бъдат по-полезни и ефективни, а процесът на лечение на пациентите няма да бъде накъсан както досега.
- Самите пациенти ще принудят недобросъвестните домашни лекари да заработят. Ще отпаднат (поне в по-големите градове) доста от практиките тип „единак” в полза на груповите лекарски практики с осигурена неотложна помощ.
- За да съществуват спешните центрове, икономическата логика ще наложи изграждане на действаща система от изтрезвители, домове за временно настаняване, заведения за палиативни грижи, болници за долекуване и т.н. С други думи, ще се наложи точно да се изясни кой се занимава със съответния социален или медицински проблем.
- С въвеждането на тясно специализирани парамедици, чиято подготовка е по-кратка и евтина, скъпото и продължително образование на лекарите ще даде по-голяма възвращаемост. Това е доказано в не едно сериозно проучване по темата.
Какво е възможно да се влоши?
Налице са аргументи против парамедицинските структури.
- Спорна е ефективността им в големите по площ труднодостъпни райони с ниска гъстота на населението и отдалеченост от медицинските центрове.
- Подготовката на парамедиците изключва те да вземат решения по много казуси, което умножава ненужните транспорти, защото и контролиращите лекари не винаги могат точно да преценят ситуацията от разстояние (дори при идеално работеща комуникационна система).
- Разходите по задължителната нова инфраструктура и материалното обезпечаване на много екипи нарастват значително в сравнение със сегашното положение (макар, че ситуацията в момента не удовлетворява никого).
Далеч съм от изчерпателност както в частта „за”, така и в тази „против”. Не е това целта на тези редове. Занимавал съм се подробно и в детайли с темата и нямам амбиция да преразкажа всичко. Достатъчно е изписано в световен мащаб и то е достъпно за интересуващите се. В крайна сметка, водещите специалисти в областта на организацията на спешната помощ се обединяват около два неоспорими извода:
- На този етап парамедицинските структури са „необходимо зло”. Т.е., при ясно съзнание за недостатъците им, те са най-доброто (засега) съчетание между икономическа и медико-социална ефективност.
- При въвеждането на каквато и да било система на доболнична помощ в дадена държава, в никакъв случай не трябва да присъства принципът „навсякъде еднакво”. Схемата на регионалното здравеопазване трябва да следва логиката на конкретната област, район, селище и гъвкаво да се гради според възможностите и потребностите на даденото място. Това означава свобода на местните управления (в рамките на законодателството и съгласувано със Здравното министерство) при създаване на най-полезната за случая структура.
