Софроний Врачански (1739-1813; светско име Стойко Владиславов)
Бележит
възрожденски писател, общественик, просветител, родоначалник на
новобългарската литература и строител на новобългарския книжовен език.
Роден в Котел на 11.03.1739 г. Отрано остава сирак и е отгледан от свои
роднини. Учи в местното училище при известния даскал и книжовник поп
Милко, а през 1762 г. става свещеник. Три години по-късно има шанса да
се срещне с Паисий Хилендарски, който при едно от своите пътувания
посещава и Котел. По поръка на местните първенци Стойко Владиславов
прави първия препис на “История славянобългарска”, който предоставя за
общо ползване в котелската църква (януари 1765 г.). Повлиян от идеите на
Паисий, Стойко посвещава следващите години от живота си на книжовни
занимания и на издирване на допълнителни сведения за българската
история. За целта той посещава през 1775 г. Атонските манастири, а
по-късно (1781 г.) изготвя и втори препис на “История славянобългарска”,
който е запазен от неговите наследници като семейна реликва.
Подложен
на преследване и притеснения както от турските власти, така и от
гръцкия митрополит, през 1792 г. Стойко Владиславов се премества в
Карнобатско, а от 1794 г. се установява в Арбанаси, където живее един от
синовете му. Тук именно получава предложение да заеме овакантеното
място на врачански епископ и след кратко колебание на 16 септември 1794
г. е официално ръкоположен под името Софроний Врачански. От 1800 до 1803
г. е принуден от видинския отцепник Осман Пазвантоглу да се установи
във Видин. След като е освободен (1803 г.), се прехвърля във Влашко,
където получава радушен прием от светските и църковните власти.
Около
1804-1805 г. завършва своята автобиография “Житие и страдания грешнаго
Софрония”, отпечатана за първи път от Г. Раковски в “Дунавски лебед”
(1861 г.). През 1806 г. издава първата печатна книга на новобългарски
“Кириакодромион, сиреч Неделник”. По-късно превежда от гръцки език и
“Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище” на Амвросий Марлиан
(1809 г.).
Участва в организирането на дипломатическата мисия на Иван
Замбин и Атанас Некович в Санкт Петербург (1804). След избухването на
Руско-турската война (1806-1812) се включва пряко в преговорите с
руското командване. С активното участие на Софроний е издействано
разрешение за сформиране на самостоятелни български доброволчески отряди
(Българска земска войска). По искане на Главния щаб на руската армия
съставя два призива, с които разяснява на българите необходимостта от
оказване на подкрепа на действащите на юг от р. Дунав руски части.
По-късно изготвя “Молба” до ген. М. Кутузов (29 май 1811), в която
предлага създаването на автономна българска област. Умира през 1813 г.
