Ще си позволим да цитираме една публикация на Добрин Попов за болезнената нуждата от парамедици в спешната помощ.
Отново започвам с уговорка.
Приемете написаното по-долу не като наставления, даване на съвети,
насоки и менторстване. Нека това е начало на обсъждане на проблема със
спешната помощ. Сблъскваме се с него ежедневно и от настоящото положение
няма доволни – нито пациенти, нито медицински лица. Убеден съм, че
решението не трябва да се оставя в ръцете на чиновници, които нямат
представа от естеството на работа и истинските проблеми. Зная, че с
администриране, заповеди и наказания без промяна на първоначалните
условия се кърпи мандат, но реформа не става. Наясно съм също, че
идеално решение никой по света не е намерил, но много държави са
постигнали относително стабилен стандарт в доболничната помощ.
Няма да говоря за пари, финансиране и материална обезпеченост, нито
за адекватност в квалификацията на кадрите. Това са теми за отделни
разговори.
Какво е положението в момента?
„Бърза помощ” (използвам това име като най-популярно) изнемогва.
Персонал не достига. Техниката (санитарни автомобили, апаратура,
оборудване) е в, да го кажем любезно, компромисно състояние.
Повикванията са много. Сериозен процент от тях са неоснователни.
Нетипичните и несвойствени задачи, с които се товарят екипите ежедневно
се увеличават, защото хаосът сред другите структури, които имат
отношение към решаването на спешни и неотложни медицински и немедицински
проблеми е голям. Всеки се спасява поединично. Колко пъти сме чували:
„Ние не се занимаваме с такива неща. Обадете се на „Бърза помощ”. Те са
длъжни да изпратят някого.”
Верни на „системата Семашко”, единствената, за която старите
бюрократи поназнайват нещичко, навират в очите на населението една и
съща идея – „Какво по-добро от това да доведем лекаря до леглото на
болния? Не можем да отнемем на населението тази социална придобивка!” На
пръв поглед и на теория това звучи логично и топли душата на популиста.
Но само на пръв поглед. Естествено, винаги се намират енергични
глашатаи, които усърдно запяват в хора. Добре, но спешната помощ няма за
основна задача извършването на социални дейности, а решаването на
спешни ситуации. Чудесно би било да се разполага с неограничен ресурс,
който да откликва на всяка потребност на населението, но дори
най-богатите го нямат.
Доказано е вече, че никой не е в състояние да се справи с
неоснователните повиквания. Не действат директиви, заплахи, или забрани.
Истината винаги е спорна в някаква степен. Диспечерите на спешния
телефон (каквито и да са квалификацията и професионалният им опит) не
могат да отсеят нито същественото от паниката, нито истината от
съзнателната лъжа. Да не говорим, че в момента, с цел изпращане на
най-подходящия екип, те губят ценни минути за доуточняване на оплаквания
и симптоматика. Няма структура, която да накаже реално и ефективно
уличените в злоупотреба с „Бърза помощ”. Няма спешни центрове, които да
служат като триаж на потока обърнали се към тел. 112. В повечето случаи
днешните спешни лекари имат непълноценен за образованието и
възможностите си контакт с пациента и загубват връзка с казуса „точно
когато стане интересен” (казано на професионален жаргон), а това силно
осакатява общата квалификация и за доста професионалисти е силно
неудовлетворителен момент. Решаването на задачи от битово естество и на
свързаните с евакуацията и транспорта технически затруднения само ги
отклоняват от медицината и не им позволяват да проявят качествено
професионалните си умения.
Какво е възможно да се подобри?

Ако на линейките работят медицински техници (парамедици), ще се решат поне няколко от настоящите проблеми:
- Обаждането на спешния телефон ще се предава на екипа по-бързо и без толкова уточнения.
- Неоснователните повиквания рязко ще намалеят. Парамедиците
не лекуват, а изпълняват алгоритми за стабилизиране и поддържане на
основните жизнени функции. Не поставят окончателна диагноза, нямат права
да назначат и проведат терапия. Извън компетенциите им е да се
занимават с хронични неутежнени състояния. Знаейки, че няма да бъдат
посетени от лекар с горните права и задължения, търсещите контролен
преглед или просто безплатна инжекция, ще престанат да се обаждат. Нещо
повече – поставени пред „риска” да бъдат отведени в спешно звено и да
бъдат таксувани като „неспешни”, ще ги накара да се замислят
допълнително преди отново да се обадят на тел. 112 вместо на домашния си
лекар.
- В спешните центрове лекарите, освободени от несвойствени
дейности, ще бъдат по-полезни и ефективни, а процесът на лечение на
пациентите няма да бъде накъсан както досега.
- Самите пациенти ще принудят недобросъвестните домашни
лекари да заработят. Ще отпаднат (поне в по-големите градове) доста от
практиките тип „единак” в полза на груповите лекарски практики с
осигурена неотложна помощ.
- За да съществуват спешните центрове, икономическата логика
ще наложи изграждане на действаща система от изтрезвители, домове за
временно настаняване, заведения за палиативни грижи, болници за
долекуване и т.н. С други думи, ще се наложи точно да се изясни кой се
занимава със съответния социален или медицински проблем.
- С въвеждането на тясно специализирани парамедици, чиято
подготовка е по-кратка и евтина, скъпото и продължително образование на
лекарите ще даде по-голяма възвращаемост. Това е доказано в не едно
сериозно проучване по темата.
Какво е възможно да се влоши?
Налице са аргументи против парамедицинските структури.
- Спорна е ефективността им в големите по площ
труднодостъпни райони с ниска гъстота на населението и отдалеченост от
медицинските центрове.
- Подготовката на парамедиците изключва те да вземат решения
по много казуси, което умножава ненужните транспорти, защото и
контролиращите лекари не винаги могат точно да преценят ситуацията от
разстояние (дори при идеално работеща комуникационна система).
- Разходите по задължителната нова инфраструктура и
материалното обезпечаване на много екипи нарастват значително в
сравнение със сегашното положение (макар, че ситуацията в момента не
удовлетворява никого).
- Възникват юридически проблеми от различно естество.
Далеч съм от изчерпателност както в частта „за”, така и в тази
„против”. Не е това целта на тези редове. Занимавал съм се подробно и в
детайли с темата и нямам амбиция да преразкажа всичко. Достатъчно е
изписано в световен мащаб и то е достъпно за интересуващите се. В крайна
сметка, водещите специалисти в областта на организацията на спешната
помощ се обединяват около два неоспорими извода:
- На този етап парамедицинските структури са „необходимо зло”. Т.е.,
при ясно съзнание за недостатъците им, те са най-доброто (засега)
съчетание между икономическа и медико-социална ефективност.
- При въвеждането на каквато и да било система на доболнична помощ в
дадена държава, в никакъв случай не трябва да присъства принципът
„навсякъде еднакво”. Схемата на регионалното здравеопазване трябва да
следва логиката на конкретната област, район, селище и гъвкаво да се
гради според възможностите и потребностите на даденото място. Това
означава свобода на местните управления (в рамките на законодателството и
съгласувано със Здравното министерство) при създаване на най-полезната
за случая структура.
На първо място обаче, това означава наличие на държавност!