Прочетох статията за дефибрилаторите в молове и стадиони, публикувана в “24 часа” на 1 октомври. Приветствам куража на колегите доц. Петров и доц. Трендафилова да променят ситуацията в нашата страна относно внезапната сърдечна смърт.
Очевидно те са специализирали в чужбина, защото описват модерна методика, която повечето лекари у нас не познават. Дори има елементи от Protocol C, който е революционен даже и в Америка, а в Европа не е възприет. Те правилно отбелязват, че към смъртта от сърдечен арест трябва да бъдат насочени повече усилия. Те са наясно, че преди да се купят автоматизирани външни дефибрилатори, трябва да се извърши огромна подготвителна работа сред лекарите
и общността.
Наясно са и че затова е необходимо политическо решение и затова искат
среща с министъра на здравеопазването. Това, за което не са наясно обаче, е какъв ще бъде крайният резултат от усилията им. А аз го зная - никакъв. Зная го от опит, тъй като посветих десет години от живота си в опит да променя Спешна помощ в България, която е отчайващо демодирана и опасна. Специализирах в Англия и стигнах до преподавател по травматизъм към Кралската колегия на хирурзите на Англия. Никой от министрите на здравеопазването (с изключение на един) и депутатите, от които зависеха реформите в Спешна помощ у нас, не си мръднаха пръста за промяна. Те всички определяха идеите ми като проява на крайна лудост. После осъзнах защо. Защото поставях в основата на реформата в Спешна помощ нови стандарти на обучение на персонала, а при инвестициите в обучение няма обществена поръчка.
Накупуваха се линейки, направиха се луксозни ремонти на спешните центрове и това беше представено като реформа на Спешната помощ в България. Не линейката и не битовата обстановка спасяват живот, а знаещ и можещ екип от медици. А там, в Спешна помощ, работят трогателно неподготвени за травматични инциденти лекари и фелдшери.
Това, за което трябва да настояват доц. Петров и доц. Трендафилова, е първо да се промени стандарта на обучение на лекарите при сърдечен арест. Нелепо е да искаме хората да знаят какво да правят в такава ситуация, а лекарите да не знаят. Наличната информация по темата е остаряла и недостатъчна и в някои случаи и направо опасна.
В Англия не можеш да работиш като лекар, без да имаш сертификат по BLS (най-общо казано, сърдечен масаж и обдишване), който да обновяваш всяка година. Там във всяка болница има два спешни вътрешни телефона - за пожар и за сърдечен арест. Във всяко отделение има подвижна маса (тролей) с дефибрилатор и набор за интубация, защото внезапна смърт се случва и в болницата. За нас това е непозната територия. В нашата болница (областна) няма оборудване, няма протокол за действие, нито лекари, освен реаниматорите, които да знаят какво да направят. Така е в цялата държава, макар че някои страстно ще отричат и ще ме проклинат.
Удивен съм от мащабите на промените, които трябва да бъдат извършени в системата на здравеопазването само по проблема със сърдечния арест. Това би могло да се случи лесно в система, в чийто център е болният човек, а не парите. Опасявам се, че крайният резултат от усилията на доцентите ще бъде закупуването на стотици автоматизирани външни дефибрилатори, които ще красят стадиони, летища и молове. И това ще бъде представено като реформа, а всъщност ще бъде поредният пример за витринна медицина у нас.
Възхищавам се на тези млади доценти - Петров и Трендафилова, които мислят мащабно и в полза на другите. Заради такива като тях чувството ми на срам, че съм лекар в България става малко по-поносимо.
Д-р Орлин Георгиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар